Копитото

Неспазени обещания, цяла сутрин бездействие, обречено чакане на телефонно обаждане и други подобни житейски фекалности се оформят като основателна причина да сменя обичайното подмотване и пропърдяване на деня с импровизирано изстрелване към близката планина.

Бидейки завършен компютърен търтей, познанията ми по витошката топография са повърхностни и откъслечни, затова дестинацията е толкова добре познатото Копито, с чиято гледка през прозореца свързвам първите си визуални спомени на тоя кафяв свят.

Овехтели автомобили безцеремонно са наспряни почти навсякъде по пътя. Автомобилният туризъм е силно застъпен въпреки категоричните забранителни знаци. Нарушител съм и аз, но това е положението.

Началото на първата срещната пътека горе е ознаменувано от изящната гледка на нечий старателен труд - подпис в снега, сътворен с треперлива жълта струя. Евалата, Мишо!

Витошкото време в този регион винаги е съвпадало с общия фон на вътрешните ми мисловни лайновъртежи - недружелюбен вятър и препускащи облаци, подчертаващи незначителността на самотния стърчащ сред дърветата пишман турист.

Спорадичното човешкото присъствие по пътеката се изразява в небрежно изхвърлени пластмасови боклуци и упорито гледане в краката от страна на подминаващия те. Явно вече не е модерно да се поздравява в планината, а аз се оказвам вкоравен остатък от миналото.

Шумното задъхано придвижване на непохватен космат екземпляр в сигнално оранжево яке в един момент спира да притеснява местното население и успявам да щракна две птици с голямата тръба. Както и още няколко кадъра, нито блестящи с композиция, нито с настроение.

Времето в горната земя се движи по негови си закони и рязко засиленият вятър, съчетан с подчертано притъмняване, ме убеждават да се запътя обратно към жълтия подпис, без да съм постигнал достоен за описване периметър.

Горната станция на княжевския лифт като че ли е олицетворение на почти всичко, свързано с лайняното ми съществуване - цветни и позитивни детски спомени, избледнели до практическа неприложимост в днешни времена и удобно изоставени на кафявата ръжда.

И все пак своенравните климатични условия, сравнително дивият пейзаж категорично различаващ се от напудрените планински снимки тип пощенска картичка, както и общото настроение, подклаждащо към замислен фекален екзистенцизъм, правят за мен това място доста по-привлекателно от почти всички други подобни.

Така че ще има продължение.

Ето и снимки: