Мъро - запали ме по шлоговото дело
Колкото и да се опитвах да се самозаблуждавам, беше крайно време да осъзная факта, че пенсионерската формация безвъзвратно е потънала в най-дълбоките лайна и едва ли някой някога ще я извлачи оттам.
Музиката понякога може да е много мрачно отражение на собствените кафяви хоризонти, а друг път изненадващо успява да измъкне затъналия несретник на кратък, но запомнящ се полет над всекидневната лайняна река.
Тази дума до голяма степен може да генерализира купесто-дъждовния циклон от емоции, които предизвиква у все по-рядко впечатляващото се мое съзнание музиката на Стивън Уилсън и висококомпетентните му съратници.
Приглушените звуци от Южния парк се процеждат през вечерните вятърни пориви и разклащат илюзорните основи на изкуствено поддържаната отшелническа тишина в Мавзолея.
Вместо най-накрая да преборя досадния CSS проблем, около който цикля последните дни, поскърцквайки в китайския стол тип директорски, умувам коя от следните ситуации е по-патетично-самосъжалителна.
Широкият ужким по-добре изолиращ стъклопакет небрежно пропуска приглушения далечен звук от преекспонираната ширпотребна вечеринка, която умело съм пропуснал да посетя.
След скорошния ъпгрейд на тукашния небесно кафяв друпал успях да подкарам флаш плейърите за мултимедия и съответно оттук нататък мисля да се заема с алтруистичната идея да споделям музика, достатъчно
Обвитото във фекални воали вечно мрънкане и изтъкване на неизбежни негативи след прясно отминало свирене изкривява представата за въпросното събитие, а освен това е прекалено клиширано дори за този шлог.
И все пак след беглото споменаване по хейтърска линия, идва време да обявя официално вече наближаващата изява на безвокално-инструменталната формация, в която музицирам.