Лайняната река

Когато човек се озове в петзвезден хотел, обикновено очаква чудеса.

Но въпреки това не бях подготвен за величествената гледка, която ми предложи хотелския кенеф, издържан в строго бяло на фона на дворцови зелени мраморни имитации.

Очевидно испанците имат някакво странно чувство за тоалетен хумор, тъй като функционирането на специализираната водна инсталация се разгръща във впечатляваща театрална последователност.

Като начало, нивото на водата в керамичния паметник е сравнително високо, което носи след себе си толкова добре познатото опръскване, когато стовариш под налягане цялата си изпълнена с артефакти от преяждане закуска.

След натискане на съответното копче, тънки и незабележими струи вода започват много бавно и внимателно да напълват пространството, плавно завъртайки в кръг гордо плуващите в центъра кафяви планински вериги, като орбитата става все по-тържествена и по-бавна докато водното ниво не достигне до ръба на супника.

Времето и пространството постепенно се забавят, докато хипнотизирано наблюдаваш тази горда гледка, вниматетелно изрежисирана така, че да се насладиш в детайли на всеки аспект и фрагмент от собствената си лайняна продукция.

След достигането на пиковото ниво, когато за един кратък екзистенциален миг времето спира, усещаш как гравитацията включва неумолими мощности, целият ансамбъл вихрено се завърта в мощен водовъртеж, кафявият пътешественик се устремява нейде към Средиземно море.

Всичко приключва с мощно оригвателно изклокочване на канала, напомнящо кой знае защо за чудовището Сарлаак на Татуин, след като верломно е глътнало любимия ми герой Боба Фет.

В тази държава определено имат усет към размаха и величествеността. Което горещо одобрявам.

Хола!

Скъпа ми Катрин от Цюрих,

Може би ще внеса малко негативизъм в добре подредения ти като пощенска картичка швейцарски свят, но държа да споделя, че въпреки очевидните разлики в отношението, въпреки пристигането ти на бял кон и получаването на всякакви преференции, свободен достъп, добро отношение и позиране от артистите, липса на други ангажименти и т.н., аз пак съм по-добър от теб.

Може да съм най-долният половин човек от всички в екипа - идващ от страна, за която никой не е чувал, говорещ неособено убедителен английски и търпящ тихо леко насмешливото отношение към него.

Може да съм все зает да бъде момче за всичко на сцената и да ме карат да търча и да се разправям с неща, които нито са ми в компетенцията, нито в преките задължения.

Може всеки път да съм гледан лошо, когато се осмеля да си взема апарата, за да пощракам, вместо да "си върша работата".

Може когато все пак намеря време да го направя, никой да не ми обръща внимание, вместо да ми се радва и да ми позира за по-добра снимка.

Може след това всеки да предявява абсолютни претенции към снимките ми, защото кой съм аз, че ще се осмеля да не ги дам.

Защото не съм перфектен поданик на перфектна държава с перфектни маниери, перфектна работа като джава програмист, перфектно хоби на "рок фотограф", заради което самите артисти да ме канят да ги снимам, перфектен английски и перфектно самочувствие.

И въпреки това правя по-добри снимки от теб.

PS: имаш петно на матрицата на D3-то си. Явно дори в перфектния свят понякога се случва да се появи малко мръсотия.

След като официално съм вече на турне, ми се струва, че в името на клишето и предвидимостта, трябва да системно да запознавам с развитието му широката общественост, информираща се от настоящия шлог (и възлизаща на 5-6 човека, явно нямащи какво друго да правят).

Телеграфно поточково отчитане по туристическа линия:
- всички летища в западна Европа нямат безплатен уайърлес, по тоя повод да ми ядат лайната с баварски сос.
- В Испания е яко, има пространство, архитектура и цялостна градска красота с размах, непостижим за тесните ни булгар хоризонти.
- град Сарагоса е по средата на някаква неприветлива каменна пустиня, целогодишно духа сериозен вятър, но все пак е страшно красив и впечатляващ град, в който всичко се казва Гоя, който явно е родом оттам.
- Петзвездните хотели са хубаво нещо и през живота си не съм ял толкова сьомга, колкото успях да натъпча за 2-3те закуски, на които имаха неблагоразумието да ме допуснат.

Трябва да призная, че хората, с които съм в един екип, са страхотни всичките, държат се изключително възпитано, открито и приятелски и изглежда като да са искрени когато ми казват, че се радват да съм с тях. Което определено не очаквах.

Но не мога да кажа, че не ме радва.

Вече е официално, в събота изчезвам от терминал две по посока едно кратко пътешествие из европейските летни фестивали в (не)качеството си на дръмтехник в екипа на баба ви Лита Форд, която противно на очакванията е още жива.

Заниманията ще се разпрострат над 4 фестивала в рамките на 10 дни, като всяко свирене е някъде към час и е в сравнително ранна част от деня. Което и беше причината да се съглася изобщо, тъй като подхождам с известно нежелание към всичко това и общо взето си търсех поводи да откажа.

Но уви, реалността както обикновено леко ни подпира изотзад, а обещаните пари са добри, така че нищо не ми остава, освен да натъпча раницата с чорапи и да се заема с модерното имперсониране на Бай Ганьо из Европата.

Както една определена (често пъти освидетелствана) прослойка хора са твърдо убедени, че съществуването им е част от огромна общосветовна конспирация, целяща да ги прецака, така и аз все повече започвам да се убеждавам, че у мен съществува второ съзнание, което контролира отделителните процеси и хич не ме харесва.

Когато усамотено клеча в обителта (как горний орель на вершине Кавказа) и с поглед, забит в плочките, разсъждавам над превратностите и несправедливостта на битието, а след това въздишайки погледна продукцията, съвсем не се учудвам, че от бялата дупка присмехулно се извисява перфектна стилизирана форма на кур (малко парче, голямо парче, малко парче в идеална симетрия), все едно някой ме гледа и ми показва ехидно среден пръст.

Когато по спешност вихрено нахлуя в порцелановите селения с цел да стоваря мигновено в последните секунди преди подкастът със свиренето на DT в Даунлоуд да е започнал, съвсем естествено кафявият салам магически придобива контра шипове и твърдо отказва да излезне на бял свят, докато аз измъчено попържам житието с потно чело.

Когато секунди преди да излезнем да свирим в Мелон усетя мощния повик на природата и се залостя предвидливо в женския кенеф (нищо че съм стоварил сериозна пратка само преди час), е закономерно въпреки паническите контракции полагащият процес да бъде бавен, труден и изпълнен с лепкави парчета, които смътно усещам как висят нагло и не желаят да се отстранят, а след като някакси успея да ги лепна на керамиката, със следващия напън ситуацията се повтаря отново и отново, докато бойните ми другари чакат нервно около сцената.

Съвсем не е весел животът, когато дори тялото ти те мрази и ти прави напук.