Лайняната река

Когато учтиво и лично те поканят на концерт, предвид алтернативната перспектива да изкараш още една схваната вечер в компютърния стол, нищо друго не ти остава освен да нарамиш 30те кила мегаскъпа японска оптика и да отпрашиш в посока коварно хлъзгащия се мрамор пред НДК-то на културата.

Крайно черното настроение днес ме довежда до целодневна синестезична асоциация със самоубийствената красота на едно небезизвестно парче на име Nutshell.

Концертите принципно са един от най-успешните начини да се измъкнеш съзнанието си поне за няколко часа от фекалното всекидневие и да натрупаш някоя друга позитивна емоция, макар и за кратко.

Когато изкорениш от музиката всичките натрупани с десетилетия злокачествени шоубизнес образувания, отдолу неминуемо лъсва истинският рокенрол.

Без излишна суета, без позьорщина, без лъскави сценични костюми, без гръмки изказвания, без фронтмен примадона, без излишно показно сменяне на 20 инструмента и без заучени тежки гримаси и погледи.

Остава истинското неподправено удоволствие от това да можеш да свириш на инструмента си и да го правиш на сцена, предавайки енергия на публиката из целия свят.

Чувство, което не може да се опише по никакъв начин и е до голяма степен неразбираемо за този, който не се е докосвал до него.

Е, истинският рокенрол снощи беше категорично представен от четиримата господа на средна възраст, известни като Мистър Биг.

Които чисто и просто излезнаха на сцената и ни смазаха.

When you're this Big, they call you Mister.

Ето и снимки, този път нелоши: Mr. Big

PS: От гледната точка на човек, прекарал почти целия си съзнателен живот мъчейки се да учи да свири на музикалния си инструмент, снощното преживяване беше едно доста успешно смачкване на заблудата, че може би все пак съм постигнал нещо.

От друга страна пък, концертът ми донесе главно позитивни емоции, както и на цялата останала публика, съставена почти изцяло само от музиканти.

Така че Истинският рокенрол си е Истински.

Много истински.

С тази фраза най-вероятно Патън и компания ще си останат вечно в местния фенски фолклор.

Както и с един от най-искрените риюниън концерти, на които съм имал честта да присъствам.

Винаги съм способен да оценя и усетя кога една група наистина влага цялата възможна емоция и желание в свиренето си и резултатът е повече от закономерен. ФНМ определено не свириха по задължение и си пролича отвсякъде.

Въпреки преинформираното ни ютюб ежедневие, Фейт са група, която винаги могат и успяват да покажат нещо повече, с което да изкефят и/или шокират срещуположната публика.

Точно както аз умрях от кеф, когато грухтежите и блицовете в края на Cuckoo For Caca накараха усмивките на почти всички псевдо фенове около мен да замръзнат и да се изродят в объркани WTF физиономии.

И то секунди преди да започне Easy, което си беше съвсем ясно послание в стил "ако сте дошли да слушате хитуви, сте на грешното място, г-да чалга курортисти".

Именно заради на пръв поглед тотално несъвместимите, но пък толкова плавно и майсторски преливащи се екстремизми, Фейт са велики.

Доста по-велики от останалия "нормален" групарски свят.

И може би точно заради това почти няма успял музикант, който да не ги цитира като сериозно влияние.

Този път снимки няма.

По този повод жалките wannabe-та от т.нар. организация на т.нар. фестивал могат да ми ядат т.нар. лайна.

Колкото и да е хейтърски начин за гледане на света, не мога да оценя по достойнство дадено музикално събитие, когато се провежда в среда на ултра противни мазни wannabe хайлайф снобари.

Когато до вчера си брулил мамулите, ако ще и с пет бели ризи една върху друга да си, с пет чифта оксиженистки цайси, с по пет кичозни златни пръстена на всеки дебел пръст, с пет смърдящи на конски лайна пури в устата, пак ще си една дребна комплексирана (без)личност и въпреки лъскавата клубна обстановка и показното тежкарско поведение, няма да си по-малко цървул.

Колкото и божествена музика да се предполага, че изпълнителят на сцената създава, прекомерното раболепно кланяне и диарично словесно канонизиране за светец на въпросния могат само да ми развалят мнението за него.

А в случая музиката дори не беше божествена, а по-скоро окей.

Да, професионално изпълнена, дори с известна искреност от страна на наемниците около звездата.

Но нищо повече.

Поне според скромното ми мнение на незаслепен от толкова популярното сред бг разбирачите безмерно хвалене на лотарийната група и всичките й застаряващи производни.

Както и да е, ето снимки: Steve Lukather

Приятно гледане.

...най-накрая се случи.

Въпреки всичките майсторски опити на ужким най-близките ми хора да осерат целия опасващ го времеви отрязък, въпреки ужасното ми пребиване и смъкване на половината кожа от единия пищял, въпреки депресивната пост-соц селска каварненска атмосфера, концертът се случи.

И то се случи както трябва.

Когато нещо е успяло да ти бръкне толкова надълбоко във възприятията, обикновено думите са безсилни или поне до голяма степен безмислени.

Мога само да кажа, че от седемте пъти, които съм гледал DT на живо, този беше по-добър от всичките останали шест, взети заедно.

Междувременно трябва да призная, че една от основните причини да започна постепенно да се бутам в делата промотърски в милата ни родина, беше именно някой ден някога да успея да съм по-близо до групата, с чиято музика израснах.

Първия път до голяма степен не се получи, защото бях по-глупав, отколкото млад и поради сума ти други причини, но все пак имам чудесни спомени и оттогава.

Сега вече съм по-стар, доста по-изморен, знам къде и какво да гледам, без да се тикам между шамарите и съответно успях да обхвана внимателно целия процес на концертната им продукция.

Дали съм впечатлен или заслепен, не мога да кажа, но поне още една от детските мечти беше отметната малко или много.

Също така трябва да призная, че откак се занимавам с концертна фотография, винаги вътрешно съм се подготвял за мига, в който ще надигна обективите към именно тези пет модела, за да направя най-добрите снимки в живота си.

Е, предвид кривите обстоятелства, тълпите пишман-фотографи със сапунерки, потрошения ми крак и други удобни оправдания, не направих кой знае какво, но поне компенсирам липсата на качество с количество, да има за поколенията.

Ето ги и въпросните снимки:

• Cynic
• Dream Theater
• misc

Както съм споменавал и преди, DT са сила.

Огромна сила.

PS: Скъпи ми Хосе Баракийо, ти си скапан мексикански кисел боклук. Да ми ядеш лайната с люта чушка, навряна в стиснатия си цигански гъз.

След като официално съм вече на турне, ми се струва, че в името на клишето и предвидимостта, трябва да системно да запознавам с развитието му широката общественост, информираща се от настоящия шлог (и възлизаща на 5-6 човека, явно нямащи какво друго да правят).

Телеграфно поточково отчитане по туристическа линия:
- всички летища в западна Европа нямат безплатен уайърлес, по тоя повод да ми ядат лайната с баварски сос.
- В Испания е яко, има пространство, архитектура и цялостна градска красота с размах, непостижим за тесните ни булгар хоризонти.
- град Сарагоса е по средата на някаква неприветлива каменна пустиня, целогодишно духа сериозен вятър, но все пак е страшно красив и впечатляващ град, в който всичко се казва Гоя, който явно е родом оттам.
- Петзвездните хотели са хубаво нещо и през живота си не съм ял толкова сьомга, колкото успях да натъпча за 2-3те закуски, на които имаха неблагоразумието да ме допуснат.

Трябва да призная, че хората, с които съм в един екип, са страхотни всичките, държат се изключително възпитано, открито и приятелски и изглежда като да са искрени когато ми казват, че се радват да съм с тях. Което определено не очаквах.

Но не мога да кажа, че не ме радва.

Размазал съм се в дъното на огромния си изкуствен стол тип президентски от Метро и с леко подаващи се издайнически сълзи в коравия иначе си взор гледам как Фейт Ноу Мор разцепват глухата английска провинция по шевовете.

Дребният правоъгълник на подкаста съдържа един коренно противоположен свят, в който е заключена енергията на седемдесет хиляди човека срещу тази на една от най-талантливите групи изобщо, чиято искреност на сцената в момента е толкова истинска, че не може да се опише с думи.

Хиляди картини на отдавна отминали, изживяни и недоизживяни моменти изплуват в закърнялото ми съзнание и почти успявам да доловя безусловно приключилите години, в които нещата като че ли имаха някакво по-голямо и всеобхватно значение.

Преди лайняната река да придойде.

Предвид надълго и нашироко раздухваната историческа значимост на въпросното събитие, реших да прекратя неопределената концертно-фотографска пауза, която си бях наложил поради масивно писване на кура от все същите разправии с малоумни медии, нагли промотъри, пречещи псевдофотографи и хамалско обработване на снимки.

Не мога да не призная, че прогресивните ми музикални уклони всъщност прикриват отдавна загасналия образ на един пуберлив рошав отворко, който буквално израстна с касетите и концертите на Контрол и Хиподил, чието пък съдържание до голяма степен осмисляше съществуването му.

По този повод културно масовото мероприятие успя да разчупи вездесъщия ми негативизъм и комплексарска склонност да броя чуждите свирачески грешки и изсипаните от сцената бг пънк класики на няколко пъти почти изкараха издайническа сълза, признавам си.

Освен това енергията, която може да генерира една публика, представляваща претъпкан Зимен дворец, съвсем не е за подценяване и определено допринася за оформянето на много специална атмосфера.

Която съм се опитал да хвана по следния начин:

• Ревю
• Контрол
• Хиподил

Колкото по-рядко надничат призраците на миналото иззад гардероба, толкова по-значими са техните появи.

Въпреки че вече са на години, посивели и изморени, те все пак си остават неотменна част от миналото на онзи рошав отворко.