Лайняната река

Летните метълски фестивали освен чудесен повод за няколкодневно пиянство в иначе подредения живот на редовия ЕС гражданин, са и един вид носталгично събиране на випуските от позастарели рок герои.

Колкото и да ни е срам да си го признаем, символичното отваряне на малкото черно тефтерче е почти задължителен несъзнателен процес и всеки път, когато гледаме когато някой колега се поти на сцената, старателно попълваме ред след ред с грешки.

Както може да се очаква, когато Лита е решила да извърши пенсионерско завръщане, естествено се е сетила да се обгради с подобни застаряващи рокзвезди в оставка, измежду които екс-светила от Wasp и прочие.

Фактът, че въпросното юбер селско място ми се видя достатъчно добър повод за разнообразяване на фекалното ежедневие, може само да покаже колко дълбоко съм изпаднал в лайняния работен водовъртеж напоследък.

Въпреки британския си произход (и все още паспорт), Лита Форд явно се е хвърлила смело в американската мечта, тъй като от доста години е женена за лицето Джим Джилет, бивш рокстар и настоящ реднек, а резултатът от това са два броя малки отчайващо руси младши реднекчета на име Джеймс младши и Роко.

Верен на добре отработените си с годините принципи за вечното отлагане, така и не продължих описанията на миналогодишната си краткотрайна обиколка из Европата с поовехтялата вече Лита Форд.

Защото твърдо отказвам да поддържам измамни добри отношения с все същите завистливи и комплексирани илитерати, съставящи родните псевдомедии, като тихо търпейки безочливата им наглост, се примирявам с повсеместната ширеща се лицемерна некомпетентност.

Въпреки че с пълна сила осъзнавам смехотворността на толкова добре познатата ми ситуация да открия нещо в момента, в който вече е писнало на всички и е спряло да е актуално, седя и изморено се взирам в белия квадрат, опитвайки се да изнамеря възможно най-подходящите думи.

Спареният от задушната сутрин задник е залепнал за изкуствения стол тип директорски, на който се разплува отчаяното ми нежелание да подхвана омачканите листове със схеми, оферти и нескопосани рисунки, за да осмисля поредния си тъп работен ден.

Когато учтиво и лично те поканят на концерт, предвид алтернативната перспектива да изкараш още една схваната вечер в компютърния стол, нищо друго не ти остава освен да нарамиш 30те кила мегаскъпа японска оптика и да отпрашиш в посока коварно хлъзгащия се мрамор пред НДК-то на културата.