И отново

Въпреки датиращите от години пимп-май-рак мисли, дълго време се бях отказал да облагородявам китайския боклук, върху който се крепи барабанното ми имущество. Като вместо това кроях тайни финансови планове за неправомерно скъпата алтернатива, дело на любимата ми марка.

Но предвид все по-обширния фронт на финансово-сексуалното ежедневие, съчетан с тежко дишащи във врата сметки за парно и прочие, се налага поне в обозримо бъдеще да се простя с детинските мечти, че някой ден на всичко от сета ми ще пише Тама.

Друг е въпросът, че любимите японски инженери (които в последно време станаха китайски, но това ще е тема на друго шлогово писание) тихомълком смениха дизайна на няколко ключови елемента от мечтания power tower, което съчетано с безрадостната мейд-ин-чайна перспектива значително охлажда едновремешния ми ентусиазъм.

Както и да е, последният (дали?) останал нерешен проблем в настоящата тръбна конструкция е наличието на изключително неудобните крилчати гайки, след употребата на които дълго време те болят пръстите, особено при доста по-сериозните от нормалното нива на затягане, характерни за раковете.

След кратка инвентаризация на натрупаното барабанно имущество под графа "резервни части", което разстлано и изкарано от саковете, покрива 3-4 квадратни метра под, установих, че мога да събера необходимата бройка wingnut-ове дори без да развалям оригиналната пълнота на рамена и стойки, а само от разни изостанали чарколяци и клампове.

В резултат на което металната крепежна конструкция се окичи с 13 броя нови крилчати гайки от далечни азиатски страни:

Колкото и да изглежда маловажна и незначителна разликата между формата на стагговите и тамските wingnut-ове, усещането за стабилност и най-вече липсата на болящи пръсти са твърде категорични. Което показва защо дизайнът им не е бил сменян за последните 20 години.

Великите родни артисти обикновено с презрение подминават такива маловажни подробности, защото винаги са над материалните неща и предпочитат да изхалтурят повечк

"участия" и да са в лъскавия хайлайф.

Но всеобхватната фекална реалност е затвърдила тежката истина, че малко или много всички музиканти са роудита през останалите 95% от времето, когато не са рокстарове.

Освен тези, които нямаме дори своите 5%, но това е един друг въпрос.