Мавзолеят отново

Изтласкването на всеки кръгъл календарен период време през голямата дупка на имагинерния ми вътрешен кенеф дава повод за клиширани равносметки и очертаване на безрадостна перспектива.

Точно преди една година орда уханни младежи нахлуха в най-дълго поддържаното ми непосредствено лично пространство и за няма и ден го сринаха из основи, изгълтвайки достатъчно строителен прах да серат тухли дни наред и отнасяйки повече пари, отколкото обикновено успявам да събера за месец.

Овехтелият соц мавзолей, символизиращ цял живот старателно поддържана предпазна стена срещу големия и неприятен свят, изчезна безследно и ме остави с крайно противоречиви чувства за измамните самовнушения за вътрешно спокойствие.

Сега въпросното олицетворение на смачканото ми като използвана тоалетна хартия съзнание е прекроено и поправено поне външно, но продължавам да не се чувствам на място в него.

Все така съм нежелан пришълец в собствения си свят и илюзията за лично пространство е безвъзвратно потънала в кафявото и най-вероятно никога няма да изплува.

От друга страна, нищо ново под слънцето.