Безкрайна безнадеждност

Непосредственото ти обкръжение е толкова изолиран и приклещен в ъгъла мини свят, че краткият ти миг на самозалъгване е с период на полуразпад, измерeн в милисекунди.

Нито ти, нито шепата заблудени около теб, някога ще успеете да се преборите с преливащата отвсякъде червено-кафява гнус, колкото и непримиримо да търкате жълтите павета и с остри иронични слова в интернет да веете поокъсаното знаме на нормалния човек.

Защото всеки път, когато се наведеш да вдигнеш боклук от земята, дебелогъзият анцуглия пред/зад/около теб самодовoлно сипва още десет.

Защото всеки път, когато изпревариш нафталинените зомбита пред изборната секция още в ранна сутрин, за да направиш нещо добро, след теб дългата съветска ръка с лекота дислоцира легион след легион нископлатени окупатори.

Защото средностатистическият и преобладаващ жител на една малка кенефообразна страна в задния край на континента съвсем закономерно притежава интелект, кпд, външен и най-вече вътрешен вид именно на кенефно съдържание.

И защото всеки народ, допуснал в парламента гротескни креатури като Дудука, не заслужава нищо друго, освен именно тях.

А за теб си остава единствено тихата агония на вътрешната емиграция.

Или терминал 2.