Nutshell

Облаци от най-черни мисли тържествено маршируват централно в междуушното пространство, а упоритата болка в главата спорадично се раздира от заслепяващи светкавици на яростно безсилие, точно както нощните часове бавно се търкалят, разделяни условно от ставане от компютъра за кратък оглед на угасналия нощен пейзаж и гълтане на поредния беналгин.

Компютърът, от който дори за малко си се отлепил, за да надникнеш плахо към външния свят, след което опарено да се свиеш обратно черупката на мавзолея и измамно подредената му самота при поредната порция житейски шамари, все още звънко отекващи в незнайно какво въобразилото си съзнание.

Съзнанието, което цял живот не се спря с безсилните опити да се стреми към всичко, което не му е по силите и в най-прозаичните нощнопеперудни традиции малка част от него да умира при всеки пореден сблъсък с колкото далечната, толкова и близка светлина от крушката.

Защото крушката винаги ще продължи да си свети, а от теб остават все по-малко и по-малко части.