Академичната консерва

Сблъсъците ми с висшето музикално образнование в насраната ни родина винаги са били инцидентни и изпълнени с (основателно) недоверие както към застарелите схващания, набивани от застарели преподаватели, така и към неоправдано огромното самочувствие на младежта, произлизаща от въпросните места.

Покрай инцидентно предложение за "акомпаниране" на държавен изпит в милата ни консерва се наложи за няколко дена да се вместя в академичната обстановка, макар и като страничен наблюдател.

След няколкото репетиции и последващото половиндневно висене и изслушване на останалите изпитвани, се нагледах на тъжни гледки и успях да сглобя сравнително правдива откъм впечатления картинка, която до голяма степен потвърди черногледството ми.

Казано съвсем накратко, милите родни студенти, занимаващи се с "естрадни" инструменти, са пълна скръб. Нито показват грам желание за свирене, нито вкарват грам емоция, нито изобщо технически могат да го правят добре, нито имат грам идея защо изобщо свирят.

Не намирам какъвто и да е смисъл в инвестираните от тях време, усилия и средства и не мисля, че пуснати директно от консервата в лайняните простори на реалния свят, биха имали особено предимство пред снизходителните погледи на всички нас, аматьорите, години наред скъсвали се от свирене в бойни условия.

Вместо това бих им препоръчал да се ориентират овреме към вездесъщото джобс беге в издирване на какъвто там е днешният еквивалент на неквалифицирания труд, защото животът е курав и сурав и с трите измъчени пиески, нескопосано наизустени за пред умиращи от скука професори, не се стига по-далече от гравитационно обусловената посока директно даун дъ дрейн.

Както и да е, свиренето ми беше свързано с крепене на много деликатен баланс и извличане на динамика от съвсем минималистичен комплект, което беше известно предизвикателство, но успях да го преборя и съответно съм доволен и с още малко натрупан опит.

А и бялото пликче, получено на тръгване, също не беше без значение.