Gary Moore

Началото на поредния гаден ден придобива още по-фекално екзистенциален уклон, когато ме посреща некролог на още един музикант, чийто талант толкова дълго време съм приемал за даденост.

Нека почива в мир най-големият метълхед в света на блусарите.

И един от най-ярките примери как истинският рокендрол се случва, когато без никакви претенции и префърцуненост просто изстискваш до последно гибсъна, директно в маршала и на 11.

По този неприятен повод искам да припомня едно много апокрифно парче от стар осемдесетарски лайв албум, пълно с хубави неща като две каси, як шрединг и барабанно соло от лудия дядка Томи Олдридж.

Навремето го слушах по-скоро тайно и самосиндикално, защото Гари Муур не беше особено популярен сред окосменото ми метълско обкръжение, доколкото изобщо съм имал такова.

А сега е просто спомен от едни по-добри, но отдавна отминали времена, в което не беше срамно да можеш да свириш.