Минало

Жалките са опитите ми да докарам логаритмично плуващата динамика на барабаните в едно старо парче на Сатриани, което и до днес смятам за един от най-близките до съвършенството образци в жанра.

А преди не чак толкова голям брой години въпреки доста куцата си тогава техника, успявах да го преборя значително по-приемливо, както може да се чуе от съответния концертен запис.

Само с добро желание и младежки хъс, който уви е безвъзвратно потънал в лайняните ями на настоящето.

Апатично размазан в стола, разцъквам няколкото видео сорса от последния пенсионерски концерт и сюрреалистично ми е трудно да се позная в хиперактивността на замазаната фигурка зад барабаните, а дланите ми инстинктивно се изпотяват.

И виждам неща, които за съжаление понастоящем посмъртно не бих могъл да пресъздам, нито технически, нито емоционално, нито пък има с кого.

А в същото време притиснатите от лайняната ежедневна лепкавост спомени за безметежното посрещане на изгреви над Волга преди година по същото време изтикват нагоре дискретни въздишки по краткия период, в който се чувствах истински пълноценен музикант.

Което едва ли някога ще се повтори.