Носталгия

Когато виртуален невинен вечерен чат с приятел засегне случайно темата за писането на музика с архаичния виртуален Фасттракер 2, няма как да не изровя една стара архаична, хванала виртуален прах директория в компютрото ми, съдържаща виртуалните ми музикални опити отпреди 15 и повече години.

Колкото и смехотворно да звучат въпросните виртуални файлове, виртуалният уинамп все още ги свири коректно и колкото по-дълбоко се ровя във виртуалното минало, толкова повече вехти спомени за реални случки изникват от виртуалните паяжинясали ъгли на паметта ми.

Спомени от реални времена, когато реалното все още беше по-често практикувано от виртуалното.

Когато вечерните чатове все още не бяха заменили срещите "в 7 на Попа".

Когато Фасттракер се използваше, за да пишем на него идеи, измислени по "стария начин", т.е. в усойни мухлясали мазета, гордо наречени репетиционни, сред компоти и зимнина.

Когато трябваше да намеря сили да заговоря първото си гадже и на живо, по реалния начин, да успея да я убедя да ми стане такова.

Когато човек намираше усамотение и скривалище като си седнеше на компютъра, вместо веднага абстинентно да се лепне за целия виртуален нет.

Когато виртуалното беше на далечното второ и спомагателно място след реалното.

След всичката тази масирана тавтология, няма как да не се оттегля да извърша ритуално може би единственото останало реално непреходно действие.

Въпреки че образно погледнато, съдържанието на целия този шлог е доказателство, че лайняната продукция може доста успешно и да се виртуализира.

По тази логика се чудя дали след 15 години ще престана да сера и само отвреме-навреме носталгично ще си спомням за това отдавна забравено изкуство, в което бях толкова вещ.