Нищо ново

Резултатът от сивеещия работен ден е също толкова невзрачен и лишен от кафява яркост, колкото и с мъка роденото мини подобие на ежедневието ти, когато се напъваш на трона, обзет от безброй мрачни мисли на тема живот, вселена и каквото там е останалото.

Опитваш се да се съсредоточиш над измъчени проекти с отдавна отминал момент на креативна инерция, докато всички около теб се съсредоточават в рамките на една определена морска градина.

Духът на поредния музикален фестивал се случва с пълна сила и без фокуса на вече поочукания ти обектив, както и без изнасиленото ти присъствие на сцената-камион - все дадености, искрено и лично отказвани ти през годините.

Зад половинчато фалшивата  броня на лична гордост продължаваш да се разплуваш в компютърния стол, отричайки киселото бъъгъз-ко грозде, но дълбоко в себе си не можеш да стъпчеш малкия и упорит пламък на твърдоглавата убеденост, че именно там ти е мястото.

И за да е ситуацията още по-натуралистично лайняна, някъде там в по-истинския свят още един по-истински рокстар се преселва във вечните рокендрол полета, докато милиони посредствени създания се радват на добро си попфолк здраве.

А по повод по-по-горния параграф - яж лайна, Банго.

Отново.