Сценична треска

Колкото и някои да не си признават поради криворазбрана гордост и комплексарщина, преди излизане на сцена винаги се наблюдава известен вътрешен дискомфорт.

Допускам, че при всеки човек подробностите се проявяват по различни канали, но при мен са главно през задния.

А по-точно, склонен съм преди концерти да бълвам истерични количества фекална маса, което е наложило присъствието на животоспасяваща ролка хартия като задължителен барабанен аксесоар в снаряжението.

Колкото и спокойно да е започнал денят, колкото и гладко да е минал саундчекът и колкото и всичко да изглежда безоблачно, в ранните следобедни часове у мен подло започват да се прокрадват първите панически чревни контракции.

Първата вълна е по-скоро нормална като протичане, консистенция и натовареност, но кратко след това фекалните тремори се завръщат с удвоена сила.

Втората вълна се характеризира с реактивно изстрелване на шрапнели твърда маса, разкъсвани от газови вулканични изригвания. Процесът няма точно обособен край, тъй като нервните напъни и нагнетеност не утихват, продължаваш да си на тръни и усещаш стомашно-чревния си тракт като Байконур в стадий на финално форсиране.

Третата вълна общо взето представлява остатъчни изстрели и затихващи гърчове, мъчително избутване на дълбоко загнездили се лепкави остатъци, а газовото оформление придобива специфичната накъсана хаотичност, предвещаваща сражение с неясен край.

Вече е време за излизане на сцената и в непосредствените секунди в тъмнина и приглушен шум от публиката у мен продължават да бушуват апокалиптични урагани. Въпреки че вече съм стоварил вече невъзможни количества, още и още напират да се покажат в бяла порцеланова среда.

Стискам зъби и сфинктер и сядам на столчето, защото е време за шоу.

Интересното е, че след края на събитието у мен се възцарява безмерна лекота и няма дори далечен спомен от напиращите преди позиционирането ми зад барабаните мистериозни количества фекална маса.

Някои загадки на природата завинаги ще останат неразбулени.