Да ми падне реномето, нема накъде
Кратък лъч на надежда пробива през кафявата безрадостност на музикалния ти живот, който подобно на сексуалния такъв, се измерва главно с едно число, на което не се умножава или дели. Посредством леко попресилени хвалебствия и препоръки от приятел, с теб се е свързал доста известен и доказан китарист.
Първоначалният ентусиазъм, въздигнал се от въобразяването, че след толкова години най-накрая ще можеш да дадеш всичко шрапнелско от себе си за един истински шред проект, леко поспада след запознаване с трите отредени за скромната ти личност композиции, но това е положението и прекарваш няколко дена в упорито копаене на иначе извечно омразния ти шъфъл-от-розана-на-тото. Изкуството искало жертви, казват.
След ловък тетрис пред блока, с наблъскано возило до последния кубичен сантиметър с барабанно имущество се материализираш в уречения час пред уреченото студио, което само по себе си е впечатляваща демонстрация на инвестиции и широки пръсти. Окей, впечатлени сме, дотук добре.
Но въпреки че предвидливо си предупредил за магнитуда на разточителността, с която компенсираш музикалните си неумения, в студиото атмосферата започва да придобива дискретно фекален характер - недостатъчно канали, недостатъчно микрофони и прочие суетене покрай безкрайното количество томове, напълно ненужно за скромните мелодии, под които се очаква да свещенодействаш.
Естествено верен на вечно лайняното си аз, правиш огромната грешка да започнеш да даваш от никого непоискан акъл, вместо да си затвориш шибаната уста и да оставиш хората да си вършат работата, от която очевидно разбират повече от теб. В завъртялия се хаос нервите ти постепенно се обтягат и настроението стремително спада обратнопропорционално на техническите неуредици, за които не си съвсем невинен.
След буквално цял изгубен в празнодумство ден, настава време да седнеш зад инструмента и да покажеш защо си там, както на леко скептичните физиономии зад стъклото, така и на вечно скептичното си съзнание, което тихо и постоянно злорадства над несигурността ти.
За никого не е изненада, че резултатът е компромисен, свиренето ти - измъчено, а записаният материал - нищо, с което да се гордееш. Трите парчета се редуцират до едно поради липса на оставащи часове, а дори то е грозно изкривена проекция на формата, обрисувана в пясъчните кули на въображението ти, пълно с идеализъм и грешна преценка за уменията на крайниците.
И какъв е резултатът?
Изложил си се като кифладжия пред сигурно единствения музикант, който има възможност да те изкара от лайняното блато на мавзолейната самота.
Изложил си се и пред хората в студиото, където вече никога няма да можеш да стъпиш, без да те гледат с право предубедено.
Изложил си се и пред мрачния поглед на вътрешния прокурор и оглушителното трясване на чука в междуушното ти пространство за пореден път потвърждава вечната присъда.
Която на всички ни е ясна.