Anvil

Въпреки че с пълна сила осъзнавам смехотворността на толкова добре познатата ми ситуация да открия нещо в момента, в който вече е писнало на всички и е спряло да е актуално, седя и изморено се взирам в белия квадрат, опитвайки се да изнамеря възможно най-подходящите думи.

Документалният филм за отдавна забравените канадски траш класици Anvil е едно от най-истински тъжните произведения, които някога изобщо съм гледал.

Фекалното работическо съществуване на архивни метъли, минаващи 50те и подлагащи се на толкова добре познати унижения, за да поддържат все още мержелеещия се блясък в очите, докато се борят за музиката си, е може би най-болезнената възможна гледка на този лайнян свят.

Както предизвикващия съжаление детински простоват ентусиазъм и често появяващите се сълзи на единия главен герой, така цинично-мизантропичното мълчание и дълбока вътрешна самота на другия, отекват като много звънки шамари в съзнанието на wannabe музиканта в мен.

Ехидни коментари и лепкаво диаричен песимизъм, изливан от роднини, почти обидно снизходително отношение от "по-успелите", крещяща некадърност и малоумие на истерични псевдодоброжелатели, селско нагло хитреене на кръчмари из знайни и незнайни дупки - имагинерните крошета по опърпаното музикантско самочувстие нямат край.

Без значение дали музиката им е гадна и дали сами са си виновни и е в сила дежурното шит хепънс оправдание, както тези, така и никои други музиканти не заслужават бурната лайняна река да отнесе толкова десетилетия от най-искрените им мечти.

А когато паралелите с личния ми мини житейски кенеф заплашително се натрупват с напредването на филмовото времетраене, започва да боли още повече, но това е друг въпрос.

Както и да е, филмът е наистина много хубав.

Има го по обичайните руски дестинации.