Guilty pleasure

Наред с леко повтръснало вече венцеславене на все същите музикални герои и вялото приемане по навик на всеки следващ техен напън, все по-трудно впечатляващите се музикални рецептори много рядко регистрират раздвижване извън закостенялите рамки на ужким прогресивния ми вкус.

И дори когато почти всички негативи, с които редовно заклеймявам заслужили и незаслужили произведения, са налице в този албум, иронично се оказва, че след дни наред рипийт ол, продължава да не ми е омръзнал и да го въртя отново и отново, за разлика от тоновете мп3 ширпотребa, миналa по каналния ред и събиращa прах в поредното двд.

Въпреки гадните редени барабани, въпреки стерилно компютърния звук, въпреки съвсем откровените юро метъл чийзинес моменти, въпреки трогателно детинската обложка, дори въпреки кавъра на един блаженопочивш избелял негър, новият албум на Ани Лозанова се е разпрострял нашироко над лайняното блато на музикалните ми навици и поне малко успява да прекара през него отдавна позабравени емоции. 

Може би защото тя искрено вярва в това, което прави.

Което в днешно време е по-скоро рядкост.