Лондонски вериги

Крайно черното настроение днес ме довежда до целодневна синестезична асоциация със самоубийствената красота на едно небезизвестно парче на име Nutshell.

По този повод, въпреки дългото отлагане поради вечната ми неорганизираност,  най-накрая ще споделя за миналогодишния концерт на Алис Ин Чейнс, на който имах възможността да присъствам.

След неочаквано предложение под формата на подарък за кратък блицкриг до имперския център Лондон с включена културно-масова концертна програма, ми беше оставено кратко време за размисъл и в крайна сметка се оказах отново яхнал самолета, за кой ли път тази година.

Лондон си е Лондон. Тежкотоварна трупана с векове история надвисва от всяка стара сграда над главата ти, благородно достолепие се излъчва дори от изтърканите месингови табелки, предупреждаващи те, че покрай тротоара излиза гореща пара.

Но явно цялата тази неподвластност на времето привлича неумолимо целокупната измет на света, защото по улиците може да се чуят всички възможни говорими езици освен английския.

Може би цивилизацията кара туземците да се чувстват по-добре, отколкото в родните си колиби, но подхождайки към града с влак, видях не един и два доста познати панелни силуета и някакси съм доста убеден, че не се обитават от коренни жители на мъгливия неприветлив остров.

Както и да е, след известни транспортни неуредици, намиране с местните познати, влизане в типичен британски пъб и чувстване крайно не на място в него предвид неупотребяването си на алкохол и общата си асоциалност, сме вече пред Брикстън Акедъми.

Залата, която въпреки не съвсем приятното гето, в което се намира, си е все същото легендарно място, на което всяко родно чадо, мачкано от мутренско-пост-комунистическите години в средата на 90те, си е мечтало да гледа Фейт Ноу Мор, зяпайки гаден пиратски видео презапис.

Както всичко останало, така и не успях да разбера грънджа навреме, докато се случваше истински. Може би бях прекалено малък, което води със себе си познатата склонност да се отрича всичко ново и непознато.

Но след години музиката на Алис Ин Чейнс ме прегази като руски брониран влак и разбрах, че може би годините, изкарани в плуване срещу течението на лайняната река, са помогнали да разбера много неща.

Уважавам тази група безмерно и мога само да се прекланям пред таланта им, но поради сравнително късното осъзнаване не мога да кажа, че съм активен техен почитател и именно поради това концертната еуфория в залата като че ли не успя да ме обхване.

Изгледах всичко с удоволствие, но повече като страничен наблюдател, без да успея да намеря в себе си кой знае какви емоции, които да вложа в типичното поведение за рок концерт. Може и да съм изглеждал тъпо отстрани, но толкова и ми дреме.

Пасивността ми донякъде се дължеше и на това, че възприемам музиката на Алис Ин Чейнс като нещо изключително вглъбено и лично. Нещо, което те кара да се смазваш сам вкъщи и да вади изпод кафявата тиня на съзнанието ти най-мрачните и срамни моменти от мизерното ти съществуване, за да ти припомни колко си незначителен.

А атлетичният мулатоподобен младеж, който доминира на сцената, явно изживявайки най-съкровените си рокстар мечти, излъчва чудесна музикантска позитивна енергия, но просто визуално не мога да го свържа с тази мрачна и замислена музика.

Но по никакъв начин не се опитвам да го отрека, защото наистина изнесе целия концерт върху себе си, пя като змей, свири на китара не по-зле и като цяло е причината все още да можем да говорим за тази група в сегашно време.

А и ако не беше истински искрен и отдаден на тази музика, нямаше да успее да жигоса толкова категорично в главата ми същото това Nutshell.

My gift of self is raped
My privacy is raked
And yet I find
And yet I find
Repeating in my head
If I can't be my own
I'd feel better dead

Почивай в мир, Лейн.

Comments

Мулатоподобният младеж е богче! Ама и ти 'убаво си го написал ;)
Много готин пътепис + репортаж! Браво! :)