Вредна среда

Въпреки че съм прекарал почти цялото си съзнателно съществуване в условията на безкрайно вредната социална среда на така наречените български музиканти, продължавам да съм все така несъвместим с неписаните и нелогични правила в нея.

Невъзможно ми е непрекъснато да внимавам пред кого какво трябва да говоря, мисля или правя, за да не засегна поредния оголен нерв от интриги и комплекси, характерни за тази мила разединена, завистлива, обидчива, сметкаджийска и често с бодри чесново-пролетарски уклони социална съвкупност.

Изпитвам екзистенциална трудност да завързвам, развързвам и пристягам възлите на поредните съгрупни връзки, които по нищо не се отличават от бойното поле на връзката с противниковия пол, с изключението, че си женен за 3-4 примадони наведнъж.

Нямам идея как най-безболезнено да се откъсвам от безразборните несериозни връзки, в които съм навлезнал в последно време след пенсионерския развод и се чудя доколко е музикантска перверзност да отсвиря някой, на чиято последна репетиция съм свирил учудващо добре.

Нито имам сили, нито стремежи, нито желания да запълвам голямата пост-пенсионерска празнина, младежкият ентусиазъм неусетно се стопява паралелно с първите бели косми в брадата, а над всичко това ясно тегне всеобхватната безсмисленост на всякакви подобни жалки опити в малкия кален кенеф, който наричаме родина.

Друго ако не, поне продължавам в която и репетиционна да отида и с която и пред- и следварителна група да се засека там, да познавам поне един от участниците.

И съответно винаги мога да чуя зад гърба си познатото мани-го-тоа-не-мое-да-свири.

То пък голямата новина.