Road Stories pt. 5 - свиренето
Колкото и да ни е срам да си го признаем, символичното отваряне на малкото черно тефтерче е почти задължителен несъзнателен процес и всеки път, когато гледаме когато някой колега се поти на сцената, старателно попълваме ред след ред с грешки.
Но въпреки набитото си в областта око, май не успях да отбележа осезателна точка по адрес на преждеописаните волнонаемници, съставляващи обкръжението на баба ви Лита.
Най-кратко казано, тези хора са просто на космически по-високо ниво от всичко, случващо се в толкова добре познатите ми уонаби среди на родното музикантство.
Ниво, в което след десетки години копане техническата подготвеност е нещо толкова нормално и отдавна изковано, че се случва съвсем естествено и никой не се затормозява изобщо да го превръща в мисловен самоцел.
Ниво, в което увереността в собствените възможности е бетонна основа за безпроблемно изразяване на всички емоции, които представлява музицирането по принцип.
И ниво, в което не се съмняваш дали мястото ти е на сцената и по гърба ти не пълзят познатите коварни нишки на несигурността с леки панически отенъци, а публиката е буквално и преносно в краката ти.
Естествено, оплаквания от звукови неуредици не липсваха, мрънкане по какви ли не поводи също, но не можех да не отбележа, че свирейки, всички мислеха отвъд черупката на инструмента си, усещаха какво се случва на сцената като цяло и реагираха безгрешно на всички изненадващи флуктуации на Звездата.
Която пък от своя страна съвсем не може да се каже, че се стараеше да пее особено вярно и внимателно - фалшивееше, не целеше високи тонове и често си забравяше текстовете. Но за сметка на това честите й импровизирани сола най-ясно показваха къде изплува чистото и неподправено удоволствие, което изкарва чрез инструмента си истинският музикант.
Та така, тъжната истина е, че дори най-анонимно неизвестните свирачи (каквито са нашите герои в случая, с изключение на Бъмбълфуут донякъде) в нормалния свят са на светлинни години от милия ни системно несвирещ, но вечно склонен към интриги, тежки приказки и вечни оправдания музикален "илит".
А светлинните години се постигат по един единствен начин, независимо от географското положение и други подобни условности.
По този повод кратка весела (и срамна за мен) история - във вечерен разговор, развил се по темата за Battle Of The Bands състезанията из различните градове и държави, ми се стори добра идея да блесна за миг, гордо обявявайки, че групата ми е стигнала чак до второ място.
Предвид краткотрайното неловко мълчание, ефект явно нямаше, тъй като се оказа, че останалите работят в областта със съвсем други порядъци - не кой на кое място е бил, а кой колко пъти е печелил шибания конкурс.
Но така е то, светът е пълен с тия от вторите места и те обикновено стоят от грешната страна на сцената - в публиката с малкото имагинерно черно тефтерче в главата, символизиращо безсилието на безнадеждно затъналите в лайняната река съзнания.