В асансьора

Унилото ти сутрешно настроениe е в рязък контраст с ведрото подтичване на подопечния, току що освободил добро количество баласт насред замръзналия сутрешен ландшафт.

Не върви да разгащиш космат задник и да последваш примера му, затова стискаш зъби и обикаляш квартала стоически с нарастваща тежест в стомашно-чревния тракт.

Секундите пътуване до осмия етаж се разтягат постепенно до безвремие, докато екзистенциално размишляваш дали имаш смелост да рискуваш дали или.

Импулсивно решаваш да играеш all in, защото дори да изгубиш, спасението е близо и няма да се изложиш твърде.

Стискаш зъби и напъваш жилите толкова смело, че за миг тесните стени на асансьора се завъртат вихрено, а вездесъщата гравитация под теб изчезва.

Гръмкият газов трясък е толкова впечатляващ, че пуска тънък резонанс чак в плафона над главата ти.

А докато постепенно възстановяваш кръвното налягане в нея и се възвръщаш в реалния свят, усещаш настойчивия поглед от нивото на коленете си.

В чистото и неопетнено съзнание зад тези две очи се чете разочарование, което мигом те кара да се чувстваш по-виновен от най-виновния човек във вселената.

Извинявай, Долфи.