Светъл пример

Не мога да скрия, че винаги изпитвам екзистенциална доволност и леко егогъделичкане, когато някой открито си признае, че съм го вдъхновил в дадена насока.

По този повод не мога да не представя с известна гордост днешния гостуващ автор на толкова популярната кафява рубрика. Дами и господа, аплодисменти за г-н Райков. Пляс-пляс-пляс.

Отново усещам веселия трепет на наближаващото спокойствие. С лека стъпка и кръчмарско подсвиркване се ориенирам към кенеф номер 2, който е отреден от семейния съвет за пристан на моите терзания. Кротко посядам на леко хладната тоалетна дъска, взимам книга в ръка и поемам дълбоко дъх (след третата минута и без друго се диша трудно в омирисаното тясно помещение). Преглеждам за секунда къде точно е прегънатата страница, която индикира предния път до къде точно съм стигнал, примлясвам с устни и започвам да чета със сладост позната само на ограничен кръг от хора, които все още четат докато кендзат. Да, чета именно книга, а не някой вулгарен вестник или упадъчно списание. Чета нещо специфично, специално подбрано и тематично. Книгата е „История на древен Китай” – все пак трябва да сме подготвени за незавидното бъдеще, когато всички ще говорим китайски.

Странно каква наслада изпитвам докато небрежно дрискайки поемам на порции истории и легенди за царства и господарства, отдавна отминали събития и личности погребани, но в никакъв случай забравени. Поредният напън леко ме просълзява, а може би не е от напъна, а от тъжната история за Конфуций и неговото учение. С лек стон отъждествявам края на това комплицирано изпълнение и с лека тъга осъзнавам, че моите 5 минути пълно спокойствие са на привършване, защото малкия Господар на къщата вече тропа по вратата на кенеф номер две с викове „Татааа...татаааа...”