Още един

Хората често са склонни към преекспониране на прекомерна фамилиарност когато някой се оттърве от тоя лайнян свят.

Всеки изведнъж се сеща, че това му е бил най-добрият приятел, започват се безкрайни речи, раздуване на обилно разкрасени тривиални случки, минаващи за скъпи спомени, докато не се изкове титаничен образ на светец, какъвто и да е бил човекът приживе.

И разбира се, след две-три седмици всички забравят за него.

Аз пък имам склонността да преживявам твърде лично дори смъртта на хора, с които съм имал епизодични и далечни контакти.

Не знам дали е педалско и неметълско, но ми е много криво, че Едмонд Демирджиян почина.

Говорили сме два-три пъти на живо и веднъж по телефона, така че в никой случай не мога да тръгна да се тупам по гърдите колко добър приятел ми е бил, нито колко отдавна съм го познавал, нито колко хиляди героични спомени имам с него.

Факт е, че беше от изключително рядката порода хора, благородно лишени от типичната беге пост соц повсеместна вътрешна злоба/завист, толкова характерна за всички музиканти в милата ни родина.

Факт е, че с него беше удоволствие да се говори за любимата и всеобхватна тема. С часове.

Факт е, че съвсем искрено обичаше барабаните, много дълбоко и много истински.

Което именно ме кара да го чувствам близък, защото вече сме много малко такива останали на този шибан лайнян свят.

А сега сме с един по-малко.

Почивай в мир, Еди.

На репетицията по-рано днес свирих като змей, като никога. Посвещавам го на теб.