Коледни приказки

Докато в половината светещи прозорци из околния пост соц квартален ландшафт косвено се вижда как средностатистическият сънародник тъпче смело бобец и сармички, а някои попрекалили с греяната и домашното винце вече пукат смело, въоръжени с арсенал, конкуриращ успешно военната артилерия, у мен се въртят неясни мисли за коледните клишета като цяло.

Сняг?
Доскоро замръзналата бяла кристална гледка непоколебимо се трансформира във фекално разплескана киша, вдъхвайки нов живот на забравеното отдолу обилно кафяво наследство. 

Елха?
Измъчено от обстоятелствата охлузено отдавна отрязано дръвче, чието окичване с непривлекателни пластмасови боклуци е съмнителен процес, по-скоро продиктуван от години наред натрупана инерция, отколкото от истинско желание и настроение.

Трапеза?
Възможно най-неколедните спагети на тоя свят, сам толкова си мога.

Семейство?
Понятие, отдавна загубило каквото и да е значение за мен.

Настроение?
Всички възможни видове тривиални домакински и къщни занимания, изпълнени с втренчено съсредоточаване, опитвайки се да убия времето, докато си въобразявам, че местенето на боклуци в мазе, миенето, чистенето и подреждането могат да отвлекат съзнанието от купесто-дъждовните масиви на екзистенциалната лайняна мисъл.

Подаръци?
Както каза един мъдър приятел преди години, само каквото сме си подарили сами. Тоест нищо.

Празник?
Ден, не по-малко обсран от всеки друг подобен в разграфеното пространство на календара.

Дядо Мраз/Коледа?
Идеологическо/политическо/консуматорската персонификация на идея с отдавна забравен смисъл май вече не впечатлява дори децата.

Традиции?
Като че ли имаха власт над съзнанието главно преди самостоятелният мисловен процес да се появи в бъдещия имагинерен кенеф, наречен Моята глава.

А пък с въпросния процес в ежедневието непоколебимо се вля и лайняната река.

Иначе казано, сейм шит, дифрънт дей.