Аз съм кучето

...на крайния квартал.

И не помня откога не съм срал.

Смътно си спомням кой ден от седмицата сме, прашното циментно ежедневие с кафяви екзистенциални нюанси изстисква и малкото живот в мен, останал като позитивна нагласа от турнето.

Яденето е спорадично, дневните усилия са главно на адреналин, а полагането на продукция е рядко, накъсано и незаслужаващо литературни описания.

Мразя го този мавзолей. Писнал ми е вече на кура.