Напук

Както една определена (често пъти освидетелствана) прослойка хора са твърдо убедени, че съществуването им е част от огромна общосветовна конспирация, целяща да ги прецака, така и аз все повече започвам да се убеждавам, че у мен съществува второ съзнание, което контролира отделителните процеси и хич не ме харесва.

Когато усамотено клеча в обителта (как горний орель на вершине Кавказа) и с поглед, забит в плочките, разсъждавам над превратностите и несправедливостта на битието, а след това въздишайки погледна продукцията, съвсем не се учудвам, че от бялата дупка присмехулно се извисява перфектна стилизирана форма на кур (малко парче, голямо парче, малко парче в идеална симетрия), все едно някой ме гледа и ми показва ехидно среден пръст.

Когато по спешност вихрено нахлуя в порцелановите селения с цел да стоваря мигновено в последните секунди преди подкастът със свиренето на DT в Даунлоуд да е започнал, съвсем естествено кафявият салам магически придобива контра шипове и твърдо отказва да излезне на бял свят, докато аз измъчено попържам житието с потно чело.

Когато секунди преди да излезнем да свирим в Мелон усетя мощния повик на природата и се залостя предвидливо в женския кенеф (нищо че съм стоварил сериозна пратка само преди час), е закономерно въпреки паническите контракции полагащият процес да бъде бавен, труден и изпълнен с лепкави парчета, които смътно усещам как висят нагло и не желаят да се отстранят, а след като някакси успея да ги лепна на керамиката, със следващия напън ситуацията се повтаря отново и отново, докато бойните ми другари чакат нервно около сцената.

Съвсем не е весел животът, когато дори тялото ти те мрази и ти прави напук.