Boat stories pt.1

За да започне големият заминателен ден в задължителния кафяв нюанс, точно 20 минути преди срещата на летището се прееба резбата на централния винт на чинелния хардкейс, който дори не е мой. За щастие сравнително бързо успях да се справя с възстановяването на статуквото, но ми се стори, че това бяха най-инфарктните мигове с елементи на истеричност и безизходица, които са ми се случвали напоследък. По пода вкъщи още се търкалят няколко тръбни ключа, триъгълна пила, клещи и флакон WD40.

Както и да е, след обичайното багажно и паспортно подмотване на родното летище се оказа, че почти няма да ми остане време да седна и да напиша няколкото важни мейла, които бях оставил за последно поради висша неорганизираност. А когато извадих компютрото и видях, че wifi-то естествено липсва, съвсем стана ясно, че скъпите ми клиенти ще бъдат информирани за липсата ми с известно закъснение. Което май няма как да не доведе до фекални завихряния в бизнес отношенията ни. Нищо ново.

Противно на очакванията ни, самолетът на Аерофлот беше еърбъс и то чисто нов. Досега винаги ми се е случвало да пътувам с добре амортизирани изтъркани 15-20 годишни машини, затова като че ли не бях подготвен за клинично белия и чист интериор на настоящий аероплан.

Симпатичната, но куховата русенска танцьорка на седалката до мен с невинното си присъствие призова благоприличието ми и съответно този път пропуснах да дам своя принос, окрасявайки лабораторно чистия самолетен кенеф в кафяви нюанси, или обогатявайки атмосферата с газови емисии. Нищо, има време.

Кацането край огромната столица ни представи панорамни гледки на безбрежни полета от кичозни, но за сметка на това безвкусни дачи, с които по-равните от равните в съветското общество мерят социалния си статус, а малко зад тях още по-безбрежни полета от масивни панелни блокове на по 30тина етажа - родното място на Всички Останали. Контрасти, които уви не са непознати и на нас.

След първоначалното запознаване с руската мащабност и грандиозност, изразена главно с гледки на бетонни комплекси и масивни задръствания на магистрали с по пет ленти, подминахме отдалеч и местната Икеа, което индуцира у мен обичайното количество мислени сквернословия по адрес на долните византийци, които толкова години забавят неизбежното у нас.

След което се добрахме до речната гара, минавайки през доста красив и още по-поддържан парк. А там ни чакаше новият ни дом за следващия месец - Иля Репин.

Както гласеше старият виц, а мьi за сефте в Москве.