Тъп, но упорит
Денят напредва във все така обичайното подмотване и отлагане на натрупала се отдавна работа, както и губене на време, висейки в интернет и отваряйки все същите сайтове, в които знам, че не се е появило нищо ново.
Колкото повече нарастват цифрите в часовника на уиндоуса, толкова по-дълбока и лепкава апатия блокира и мисли и движения и желание за каквото и да е.
Във внезапен порив на гузна съвест и криворазбрано кавалерство навличам вехтия екс-сценичен гащеризон на Съфър Ейч и смело излизам да сменям гуми сред нощния мразовит вятър, за да мога веднага след това да прибера благоверната без риск от приплъзвания и прочие шофьорски умения с летни гуми на студено.
Разбира се, веднага след като съм привършил с това дело, се разбира, че извозването се отлага, което безпощадно обезмисля и без това крехката самозаблуда, че съм свършил нещо полезно.
Качвам се обратно сам, вледенен и гладен.
В празния недостроен студен мавзолей, който няма да се промени, ако не започна най-накрая и да работя сериозно.
Захвърлям сценичното облекло, което няма да види никога повече сцена, защото единствената сериозна група, в която имах честта да бъда викнат, се разпадна в мига, в който стъпих в нея.
Поредният безвъзвратно изгубен ден от едно безмисленото съществуване.
Да заповяда утре-то.
Comments
Коментар от Николай Цветков на Permalink
Коментар от Бай Хуй Тотев на Permalink