Тъп, но упорит

Денят напредва във все така обичайното подмотване и отлагане на натрупала се отдавна работа, както и губене на време, висейки в интернет и отваряйки все същите сайтове, в които знам, че не се е появило нищо ново.

Колкото повече нарастват цифрите в часовника на уиндоуса, толкова по-дълбока и лепкава апатия блокира и мисли и движения и желание за каквото и да е. 

Във внезапен порив на гузна съвест и криворазбрано кавалерство навличам вехтия екс-сценичен гащеризон на Съфър Ейч и смело излизам да сменям гуми сред нощния мразовит вятър, за да мога веднага след това да прибера благоверната без риск от приплъзвания и прочие шофьорски умения с летни гуми на студено.

Разбира се, веднага след като съм привършил с това дело, се разбира, че извозването се отлага, което безпощадно обезмисля и без това крехката самозаблуда, че съм свършил нещо полезно.

Качвам се обратно сам, вледенен и гладен.

В празния недостроен студен мавзолей, който няма да се промени, ако не започна най-накрая и да работя сериозно.

Захвърлям сценичното облекло, което няма да види никога повече сцена, защото единствената сериозна група, в която имах честта да бъда викнат, се разпадна в мига, в който стъпих в нея.

Поредният безвъзвратно изгубен ден от едно безмисленото съществуване.

Да заповяда утре-то.

Comments

От подписа на един познат: Усмихни се! Утре ще бъде по-зле. :-D
Не сме малко тия, чието ежедневие минава по подобен начин. И винаги си казваме: Споко, ще дойде нов ден (с ново утре към него). :)