Хитрата сврака

Съгласяваш се да свириш в група, чиято музика не ти харесва кой знае колко, най-вече с отмъстителната цел да натриеш носа на предшественика ти в нея, когото ненавиждаш поради твърде много причини.

Още в първите репетиции усещаш, че нещата не са толкова безоблачни, колкото звучат в дълго време записвания им албум - свиренето е до голяма степен несигурно, темпото се клати в пияни моряшки амплитуди и се налага да крепиш всичко с големи усилия, вместо тихо и кротко да си играеш ролята на прост барабанист в иначе им монотонния ретрограден метъл.

Опитват се да те въвличат в тънки психологическо-социални ситуации, толкова характерни за родните групи, а нерешителността на така наречения шеф цели да ти прехвърли отговорност за взимане на решения, които изобщо не са твоя работа и нямаш желание дори да ги бараш отдалеч, защото все пак it's not your fight.

Налага ти се в репетиционни условия да си въобразяваш как някой пее и как някой свири водеща китара, защото изпълняващите въпросните длъжности на практика липсват. Като за това удоволствие си плащаш немалко, тъй като репетициите във формат трио винаги щедро бъркат в и без това празния джоб.

Предвид тези незавидни развои на ситуацията барабанният ми ентусиазъм е спаднал стремоглаво спрямо началните си нива и репетиционните ми изяви са недоклатени, изнасилени и измъчени, защото фекалните циклони в междуушния купол продължават широкия си фронт, докато вяло потропвам по инерция поредния пауър химн.

И разбира се, точно в този момент изключително неприятният предшестващ ме елемент от първия параграф седи отвън и с насмешка слуша музикалната ми полуерекция, ехидно коментирайки ушевадното със следващата чакаща за студиото група.

Кой сега е номер едно? Определено не аз.

Както е модерно да се казва в момента, епик фейл.