Несъвместимости

Когато учтиво и лично те поканят на концерт, предвид алтернативната перспектива да изкараш още една схваната вечер в компютърния стол, нищо друго не ти остава освен да нарамиш 30те кила мегаскъпа японска оптика и да отпрашиш в посока коварно хлъзгащия се мрамор пред НДК-то на културата.

София Лайв Клуб си е все същата лъскава парвенющина, с малоумни костюмирани охранители и отегчени сервитьорки, разнасящи неразумно оскъпени течности на излъгалите се да си поръчат.

След известно подмотване, аргументирано с железните доводи на всеки кръчмар "еми чакаме да се съберат хора", което уплътних с асоциално айфонно судоку и плахи опити да хвана тамошния хлъзгаво изплъзващ се уайърлес, настана време да припляскаме на излизащите в този момент на сцената Ани Лозанова Бенд.

Идеята на концерта е доста нестандартното за родната клубна действителност решение две групи да се редуват песен след песен, като другите участници в мероприятието са небезизвестните пловдивски ретроградни метъли Ренегат.

Доколко двете групи са съвместими стилово, е спорен въпрос, но изненадващо за мен, Ани Л. и компания съвсем не са поп групата, за каквато винаги съм ги мислел. Актуалните им парчета бих могъл да определя общо взето като готик метъл, но с доста музикално разнообразие и пипнати аранжименти, за разлика от често скучните светила в областта.

Самата фронт дама освен с комплексираща мърдата в мен добра физическа форма, блесна с наистина сериозно пеене, както откъм чисто гласови данни, така и откъм влагане на необходимата емоция, която позволява проникване в междуушните пространства на наблюдаващите.

Фактът, че все още има хора, които са истински искрени в музиката си, може само да ме радва и да покаже, че лайняната река все още не е придошла навсякъде, или поне е в моментен отлив през краткия отрязък от време, в което си на сцената и правиш това, което само напира отвътре.

Ренегат очевидно са група със сериозни намерения и амбиции въпреки доста досадния си стил, което е достойно за уважение. Но определено воденето на подставена агитка от пет смрадливи метъла под формата на антураж до голяма степен спомага за развалянето на каквото и да е добро впечатление. Но поне кавърът им на вехтата бг соц метъл класика "Гладиатор" предизвика у мен известно носталгично разкисване и беше един малък хайлайт на вечерта.

Бидейки все пак клуб за живо свирене, в лъскавата бивша дискотека са хвърлени съответното отговарящо на интериора количество кинти в техника, от маркова по-маркова и от скъпа по-скъпа. Лошото е, че въпреки тези инвестиционни дебелосерски предпоставки, се оказва, че да постигнеш истински рок звук, явно не е толкова просто.

Трагично кухото озвучаване на акустични барабани (за което може би има значение и презираната от мен тяхна марка от две букви), съчетано с импотентно орязаните китари и на двете групи водеше до звук, общо взето представляващ вокали и завземащ всички звукови честоти клавир.

Принципно недолюбваните от мен тригери в случая спасиха до голяма степен общия звук на Ани и компания, защото поне барабаните им звучаха както трябва.

Но все пак си мисля, че дори да е прието да се стига до подобни звукови компромиси в условията на стандартните родни кръчми, гордо наричани клубове, в подобно претенциозно място изцепки на подобна некомпетентност най-малкото са неприемливи.

Но най-кафявата нотка на кръчмарност беше шокиращата поява на лицето Силвия Кацарова, която след успешното приключване на доста изразено метълизираната вечеринка завзе микрофона и се отдаде на кратка щастлива плейбекна халтурка, диаризирайки вербално между "хитовете" си по начин, по който само една застаряваща бг соц естрадна "звезда" може да диаризира. Както казва един стар приятел, кому е нужно?

Този път попрекалих със снимките, дали заради убедителното сценично поведение на Ани Лозанова, или заради това, че напоследък все по-рядко снимам концерти. Но по-добре да има, отколкото да няма, така че ето:

Ренегат бяха ситуирани в далечния край на сцената, което доведе до твърде много опушени кадри, а пък и предвид някои предишни опити на членове от тази група да предявяват претенции към снимките ми, този път се въздържам да пусна тяхна галерия.

Приятно зяпане.

Comments

Статията е интересно обективна, макар че личното мнение на автора малко ми пречи понякога да преценя за себе си кое какво е... Не ми харесва обаче отношението на автора към Sofia Live Club. По точно не ми харесва това, което е кохерентно със менталитета на много други българи в подобни ситуации, а именно, че когато нещо се направи със вкус, стил и професионализъм, тенденцията е към оплюване, дори със малко пубертетски отенки, и всякаквата липса на обективност и зачитане на постигнатото в конкретния случай.. Може би просто не сме дорасли още, а?
Авторът нито е целял, нито иска да постига каквато и да е обективност, предвид кохерентно субективната природа на блога като изразно средство, ако ще си говорим със сложни думички. Аксиоматичното твърдение за "вкус, стил и професионализъм" е изцяло субективно и плод на също толкова пуберско от моя гледна точка старстрък мислене. Тежкарският претрупан лъскав парвенюшки интериор нито е стилен, нито е вкусен, а колкото и да е костюмирано едно охранително едноклетъчно, то не става по-професионално такова, бидейки все същото едноклетъчно. Не виждам какво постигнато мога да зачета, когато някой или няма желание, или няма необходимия умствен ресурс да осъзнае рок музиката като изразно средство, заедно с необходимите и достатъчни условия тя да бъде предадена правдиво през централното озвучение, значи не му е там мястото. Иначе сме дорасли достатъчно, преди повече от половин година дадохме диск с музиката си с цел свирене там, но впоследствие се отказахме поради горепосочените озвучителни причини, както и поради факта, че уважаваме достатъчно малкото си почитатели, за да не ги принуждаваме да олекват с по 12 кинта за вход и 5 за водниста бира.
Яко се дразня като чета постни откъм съдържание, тежки откъм словосъчетания и пълни с грешки коментари. Не поставят автора в позиция "правдоподобност".
Или по-скоро авторката. ;)