Нема, нема, па току
... си ебе майката, както е казал пословичният старшина.
Човек дори добре да живее, след години наред безметежна обезпеченост във всички аспекти на музикалното си хоби, изведнъж се оказва прекосил половин Сърбия и натоварил най-ултимативния статус символ в барабанния свят - барабанче от отлят бронз с все обръчите, тежащо колкото средно голяма кола и горе-долу толкова скъпо.
След като десетилия наред въпросните далечни братовчеди на бронзовите камбани можеха да бъдат намерени само в каталога на две мастити фирми срещу цена с прекалено много нули отзад и след като екзотичността и труднонамираемостта им създаде мистичен образ в барабанния свят, по всякакви села и паланки по-предприемчивите се усетиха, че отливането на сплав от мед и калай е известно на човечеството от хилядолетия и на пазара рязко изгряха множество бутикови играчи - сръбски, турски, тайвански, немски, английски и какви ли още не.
Както обикновено, авторът на тези редове подходи към казуса със сложни, но за сметка на това дълго време неосъществени поради нерешителност планове - отначало искаше да сътвори 13х7 копие на легендарния Tama Bell Brass (технически грешно, но наложило се маркетингово название, жертва на японски неуспешен превод в началото на 80-те), след което плановете мутираха към поръчване на гол корпус, пробиване и инсталация на хардуер от SLP, докато накрая му писна, махна с ръка и поръча готов екземпляр.
Изправянето пред нещо, досега присъствало в мирогледа ти основно като легенди и митове, винаги води до противоречиви чувства, защото очакванията рядко са изравнени с резултатите, но това по никакъв начин не е критика - въпреки тоталната си непрактичност (предвид че тежи колкото собственика си), барабанчето от отлят бронз е един наистина специален инструмент, чувствителен като нищо друго на тоя свят и изкарващ на показ и най-дребния нюанс в свиренето (да не говорим за грешките).
Така че няма как уважаемият зрител да се размине със следната разточителна фотосесия.
