Риторични въпроси

Защо на така наречените си "бизнес" срещи се държиш смачкано и смазано като неотдавна използван презерватив и най-вероятно оставяш у отсрещния съответното впечатление, че не ставаш за сериозна работа и лесно може да те изклати и/или да се задоволиш с жълти стотинки?

Защо продължаваш да се опитваш да си играеш на рок звезда, при положение, че отлично ти е ясно колко безмислено начинание е това на фона на шуробаджанашката и чалгоориентирана музикална обстановка, още повече на фона на крещящата непопулярност и недостъпност на музиката на групата ти?

Защо все още си фантазираш, че има шанс да имаш своите 30 минути слава на Онзи концерт, въпреки че открай време ти е ясно, че хич няма да стане и най-малкото не си дорасъл за там?

Защо след кратко екзистенциално замисляне и съпоставяне на прости факти започваш да се чудиш какво точно се засра така, че за последните 10 години не си успял да постигнеш нищо значимо, за което да се сещаш от първо замисляне?

Защо личният ти живот завива към все по-кафявеещите се полета на скуката и монотонността, като до голяма степен натам го насочваш сам чрез неуверения си и безперспективен начин на преживяване до утре и после до следващото утре?

Защо вместо да висиш по никое време на досадния си компютър и да се жалваш в кафявия си шлог, не си си легнал отдавна, за да можеш утре да свършиш нещо поне малко смислено?

Защото съм шибан лузър.

Лошото е, че с това самопризнание нищо не се променя.