Огледало

Клишираната поговорка гласи, че очите били огледало към душата на човек.

Е, аз не мога да твърдя с абсолютна сигурност, че съм човек, но поне последните емпирични опити показват, че моето огледало е едно друго, малко по-скришно и бронзово око.

Скорошните битови промени, резултиращи в сегашното ми бачкаторско амплоа, водят със себе си закономерни трудни и корави мигове в момента на сутрешната порцеланова медитация.

Стоварването е свързано с напъване, зор, междуметия, виртуозни псувни и производство на твърд, ръбест материал, изглеждащ така, сякаш ще те надживее.

Но ситуацията се променя в единствения почивен ден, когато измамното лятно време е успяло да прилъже недоверчивото ми подсъзнание, че когато пред къщата има зелен и кичест двор, нещата не изглежат чак толкова кафяви и когато вместо тежък физически труд ме очаква репетиция.

Продукцията излезе по добре смазани релси, а дефекационният процес сутринта беше екзистенциално могъщ, изпразващ до дъно, олекотяващ телесната маса наполовина и завърши с дълбока и предоволна въздишка.

Могло било значи.

Макар и веднъж седмично.