Road Stories pt. 6 - звездите

Летните метълски фестивали освен чудесен повод за няколкодневно пиянство в иначе подредения живот на редовия ЕС гражданин, са и един вид носталгично събиране на випуските от позастарели рок герои.

Като несвикнал с гледката, отначало приемах доста сюрреалистично точките на сгъстяване с познати от безброй 80-тарски плакати физиономии, каквито представляваха всяко хотелско фоайе, летищен терминал или поредния фестивален бекстейдж.

Още с влизането в разточителния сарагоски хотел се натъкваш на Джоуи Темпест, говорещ по мобилния си с трогателно фалшив британски акцент, а из лобито със празни от скука физиономии развяват боядисаните си коси чичковците от Куийнсрайк.

Сутринта на закуска чуваш зад себе си бумтящ басов глас и над главата ти се надвесва двуметровият Боби Джарзомбек, винаги готов за неангажиращ разговор за това как точно му се произнася шибаното име със седналия на твоята маса тур мениджър на Туистед Систър. 

Вечно строгият Миле Петроца чинно си чака реда зад теб на рецепцията в хотел Аушвиц (за него по-подробно някой друг път), а с момчетата от групата на Лорин Харис толкова пъти вече се засичате из летищата, че сте на малки имена.

Трой Лукета събаря цяла пейка до теб в желанието си да омете поредната безплатна порция от вкусен италиански кетъринг, а малко по-късно дълбокомислено те поглежда в сумрака на строителния хаос зад сцената, докато се разсвирва с невъзможно сложни рудименти.

Но постепенно съзнанието свиква със звездните гледки, давайки път на логичното заключение, че колкото и възвеличавани да са били в детското ти впечатлително съзнание, въпросните господа не се различават особено от който и да е дразнител на средна възраст.

Винс Нийл, по-дърт и грозен от всякога, прави една бавна обиколка с императорска осанка и свита от триметров тролобразен охранител и две силиконови крави, в чиито погледи се рее безтегловна празнота, непостижима за който и да е друг биологичен вид.

Майк Терана и Джeф Тейт се състезават кой да говори по-гръмогласно и американски невъзпитано в тихото сутрешно лоби спокойствие на хотел в средата на италианското нищо, докато Дъг Уимбиш (също като мен) тихомълком изяжда колкото може повече от закуската.

Гледката на подпиращия с бастун 200-те си кила Джон Олива, опитващ се да обере последните угасващи искри на едновремешната слава, до голяма степен е депресираща, както и четирицифрената обща възраст на всички членове на Саксън, но такъв е животът.

Но колкото и тежки истини да регистрира впечатлителното ми съзнание, фестивалната атмосфера продължава да е все така притегателна, особено когато ти е ясно, че едва ли ще се повтори занапред.

А междувременно лайняната река търпеливо чака да те отнесе още с първите стъпки обратно в пост соц реалността на Терминал 2.