Road Stories pt. 8 - героите

Въпреки че с напредването на възрастта и с увеличаването на гигабайтите в музикалния архив превъзходните степени на сравнение все повече започват да губят смисъла си, продължавам да крепя на едно от челните места в малкия си вътрешен пиедестал отдавна забравения от всички първи албум на Марти Фридман - Dragon's Kiss.

През всичките завои на музикалния ми вкус през годините отчаяно съм продължавал да изтърквам от слушане старата охлузена касета, заменена от руски пиратски диск и в последно време битове и байтове.

Тези 30тина минути символизират всичко, което означава нещо за мен в музиката - неподправен младежки ентусиазъм, безкрайно нестандартни хармонии, инструментални композиции, предизвикващи сюрреалистични картини и не на последно място страховито свирене без каквито и да е задръжки.

Може би най-личният момент в цялото турне беше възможността да се срещна с второстепенния главен герой от този албум и личен мой такъв през всичките тези години - хиперактивният и вечно нахилен Дийн Кастроново, понастоящем барабанист в Джърни, които хедлайнваха немския фестивал в нашия ден.

Както обикновено, не си позволих прекалено много фамилиарничене, но за кратките няколко секунди, през които му се обясних във вечна любов, ми се стори, че усмивката му беше искрена, както и коравото стискане на ръка. Надявам се да е било така наистина.

Както и да е, една мечта по-малко и малък нефокусиран спомен:

Няма смисъл да се опитвам да претворя в думи всепомитащото усещане как Джърни премазват като с ужасно голям товарен влак цялата публика пред себе си, а пожелавам на всеки да го усети някой ден.

За съжаление старстрък приповдигнатостта ми покрай тази случка скоро беше умело покафявена от близката среща с главния герой от гореописания албум ден по-късно на един бетонен безличен стадион някъде по средата на италианското нищо.

Щом разбрах, че Марти Фридман свири в момента, ентусиазирано скокнах на самата сцена, за да видя от колкото може по-близо нещото, което не съм си представял, че ще се случи някога - някой някъде да претвори на живо Dragon's Kiss.

Но апатичното свирене на дребния къдрав човек, съчетано с типичната азиатска студенина на няколкото му дръпнати подчинени, ефективно успя да убие всичките надигащи се позитивни емоции у мен.

Безличен Марти, безлични японци, безличната пънкарска агресия на Джереми Колсън, тотално изключил се от околните, безлична публика, за която тази музика явно не означава нищо и като цяло обезличаване на нещо, означавало някога толкова много за съблюдаващия отстрани на сцената.

Както и да е, макар и поотделно, все пак успях да видя и двамата създатели на този толкова важен за мен албум  и да си припомня едни доста отдавна отминали времена, в които музиката все още отбраняваше позиции пред настъпващата лайняна река.

Малко бонусче за барабанния гийк в мен (и в четящите, ако има такива) - кратка галерия снимки с могъщия сет на Дийн, директно от бекстейджа: