Падът, моят приятел

Втренченото висене "на филмче" пред компютъра в опит да разтоваря препърженото на същото това място работно съзнание е позната на всички и достатъчно абсурдна сама по себе си ситуация.

Но съвместяването на това изгубено време с час-два усърдно набиване на гумата с непоколебимите ламинатни палки на един небезизвестен барабанист, на когото всички черно завиждат в момента, освен хиляди мускулни групи подпалва и позабравени вътрешни желания дотолкова, че унило се замислям дали ако не го правех по-често, нещата нямаше да са поне малко по-различни.

Което пък води до още по-унилата мисъл, че може би е трябвало да го правя през всичките тези години, а не сега, когато вече умората и обезверяването се трупат успоредно с килограмия и възрастов километраж.

А ужким лекуващото време съвсем не успява да потисне основната и единствена причина за личния ми предаден фронт и колкото и да се правя на корав и загърбил драмата, никога няма да се примиря с нелепото потъване в лайната на единствената група, която е означавала нещо за мен.

Затова нищо не ми остава, освен да продължавам тракането по гумата и тайно да се надявам, че някой ден това ще доведе до нещо смислено, а не само все по-горчиви спомени и тендовагинит.