Скъпи ми приходящи от далечни китни села и паланки, които сте си повярвали, че щом са ви сложили да работите в магазин и вече автоматично сте хванали господ за шлифера и които характеризирате висотата и важността на работното си място главно с безкрайни приказки по служебния телефон с малоумното си семейство (сплотена бойна единица срещу враждебния голям град), с безкрайно отегчените надменни едносрични отговори на всичките ми опити да бъда учтив и със съзнателно упоритото гледане в монитора в стил разкарай-се-най-накрая-пречиш-ми-на-пасианса, докато се опитвам да разговарям с вас...