Измъчените финални мигове на мавзолейното строене добавиха унизителна безсерна тенденция в и без това угриженото ми съзнание.
Порцелановите ми похождения бяха немощни, нередовни и с неприятно твърда консистенция, варираща на калибър от дребно джепане до тежки и корави билярдни топки.
...на крайния квартал.
И не помня откога не съм срал.
Смътно си спомням кой ден от седмицата сме, прашното циментно ежедневие с кафяви екзистенциални нюанси изстисква и малкото живот в мен, останал като позитивна нагласа от турнето.
Яденето е спорадично, дневните усилия са главно на адреналин, а полагането на продукция е рядко, накъсано и незаслужаващо литературни описания.
Мразя го този мавзолей. Писнал ми е вече на кура.
Когато човек се озове в петзвезден хотел, обикновено очаква чудеса.
Но въпреки това не бях подготвен за величествената гледка, която ми предложи хотелския кенеф, издържан в строго бяло на фона на дворцови зелени мраморни имитации.
Created by Arrakis Studio