Subscribe to
Това се получава, когато пианист измисля теми, подходящи почти изцяло само за неговия си инструмент, китаристите предпочитат да се оплакват от това, вместо да седнат да родят нещо, басистът свири до-до-до, сол-сол-сол, а при мен виси тягостното чувство, че виждам някаква по-пълна картина на парчето като аранжимент, но е през толкова гъста мъгла, че не мога да я формулирам ясно, без да се налага да муча фалшиво и останалите да ме гледат неразбиращо. И после що толкова бавно правим нови неща. Щото е сложно, що.

Има ли смисъл да уточнявам какво се очаква след чаша портокалов сок, чаша чай и чаша прясно мляко, употребени една след друга?

Признавам си, че днес излезналото официално инфо за новия албум на DT като че ли не ме хвърля в трепетни радости и въжделения, както примерно се случваше преди 10тина години. По-неприятното е, че проблемът се корени не в качеството на продукцията им (противно на мненията на доста псевдо критици, които намират за изключително актуално да се зъбят и да плюят DT единствено и само защото са DT), а в липсата на качество на музикалните ми рецептори, които явно са прекалено затлачени от кафяво ежедневие и трудно реагират и правят контакт. Няма значение, сигурен съм, че албумът ще е як и искрено се надявам да се окаже грешен сценарият, който първоначално ми се завъртя в главата - а именно, че издаването на инструментални миксове от всички парчета в албума като бонус диск е една мрачна прелюдия към смяна на персонала в съответния департамент. Колкото до вездесъщите DT критици, които само това и чакат и вече са наскачали да дисецират имената на песните и обложка, бих ги поканил учтиво да ми ядат лайната. Ама не много настойчиво, защото дори тази ми продукция си има стойност, която те не заслужават. DT си е DT, неразривна част от все по-безмисления ми живот.

Pages